top of page

138 години от Съединението на България



СЪЕДИНЕНИЕТО НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ И ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ 1885 Г.


От пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК (Български таен централен революционен комитет) се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (вестник „Борба“) и публични демонстрации.

В полза на съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с командира на жандармерията майор Райчо Николов и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с най-висшия български офицер в Източна Румелия – майор Данаил Николаев, който командва пловдивското полково окръжие. Николаев споделя целите на БТЦРК, но отхвърля плановете за атентат срещу Кръстевич и сформиране на чети като нереалистични. В началото на септември той мобилизира опълчението на Пловдив и околностите под предлог за участие в планирани маневри.


Събитията през септември 1885 г.

Първоначалното намерение на БТЦРК е да обяви Съединението на 15 септември, но поради заплаха от провал на 5 септември е вдигнато въстание в Чирпан, където привържениците на Съединението с Княжество България установяват собствено управление. Чирпанската чета се насочва към Пловдив и се присъединява към тази на голямоконарци, начело с Продан Тишков – Чардафон и Ангел Чолаков, които достигат областния център през нощта и на следващия ден.


При вестта за размириците в областта източнорумелийските власти, в лицето на председателя на Постоянния комитет Иван Ст. Гешов, се допитват до руския консул в Пловдив дали да обявят самѝ Съединението. След като получава отрицателен отговор, правителството разпорежда арестуване на заговорниците и съсредоточава полицейски части в Пловдив. Военните обаче не се подчиняват на заповедите на директора на милицията генерал Август фон Дригалски.

През нощта срещу 6 септември войски, командвани от майор Николаев, установяват контрол над Пловдив и, без да срещат съпротива, свалят правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Временно правителство, в което влизат представители на войската и на двете южнобългарски партии начело с Георги Странски, обявява обща мобилизация на мъжете от 18 до 40 години за отпор срещу очакваното турско нападение и кани княз Александър Батенберг да подкрепи Съединението.

Пловдивските събития предизвикват масови демонстрации на подкрепа в Княжеството. На 8 септември Александър I издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден е вече в Пловдив и назначава трима комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си. Междувременно княжеското правителство мобилизира армията си и изпраща наличните си войски в подкрепа на милицията в Южна България. Народното събрание, което се събира извънредно на 11 септември, утвърждава тези мерки, като гласува кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.


Международна реакция и признание

След Съединението България е заплашена с война едновременно от Османската империя, която иска да възстанови правата си над Източна Румелия, и Сърбия, която настоява за териториални компенсации. Не желаейки конфликт, в който могат да бъдат въвлечени, Великите сили сдържат турската интервенция, но в същото време изискват от княз Александър да изтегли войските си от Румелия. Руският цар Александър III отказва да подкрепи българската дипломация. В подкрепа на Батенберг действа Великобритания, която се надява чрез него да елиминира руското влияние в България.

Съединението не е добре прието от другите малки балкански държави, тъй като с присъединяването на Румелия Княжеството удвоява площта си, с което изменя значително съотношението между силите на Балканите и се превръща в основен претендент за най-големия дял от наследството на разпадащата се Османска империя. Гърция извършва незабавна мобилизация. Правителството ѝ заплашва Русия, Османската империя и западните Велики сили, че ще нахлуе в турската територия, за да присъедини части от Македония, като компенсация за териториалното разширение на България, тъй като няма обща граница с България и не може да иска преки компенсации от нея. Румъния също се опитва да получи териториално разширение в Южна Добруджа, но плановете ѝ не срещат одобрение от Германия, Австро-Унгария и Русия и тя заявява, че ще пази неутралитет по отношение на Съединението на Румелия с Княжеството.


На 12 септември България е уведомена за мобилизацията в Сърбия, извършена, „за да запази равновесието“ на Балканския полуостров. Сръбските искания са за признаване на Съединението срещу отстъпване на Видин, Трън и Радомир, за които в Сърбия се твърди, че са населени със сърби. Главната цел на Сърбия е да постави под свой контрол столицата София, като по този начин отреже окончателно връзката на България с македонските земи.


Австро-Унгария подкрепя сръбските искания, но предпочита конфликтът да бъде решен по мирен път. Германия и Русия предпочитат на този етап да не се месят пряко, но руските вестници публикуват статии, в които се разглеждат „справедливите компенсации“, които се очаква да получи Сърбия. Някои от печатните издания осъждат Русия с думите: „Русия ще изгуби България!“


Австро-Унгария, която има таен съюзнически договор със Сърбия, чрез близката до правителството „Лендербанк“ отпуска заем от 24 милиона за въоръжение на сръбската армия, но не възнамерява да се меси в конфликта с войска, като предварително предупреждава Сърбия, че войната ще се води само от нея и че освен парична, тя няма да получи никаква друга помощ.


На 2 ноември Сърбия обявява война на България под претекст, че български части са нападнали пограничните райони. Същия ден българският княз Александър Батенберг издава манифест до целия български народ:

„... като сме уверени, че всеки българин, способен да носи оръжие, ще дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели...“

Общият план на Сърбия е придвижване по пътя Пирот – Цариброд и чрез числено превъзходство да разбият българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите тракийски български части и да се превземат Видин и столицата на България – София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува исканията си за мир:


· цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъде включена към сръбската държава;

· сръбска окупация над останалата част от Княжеството;

· преместване на българската столица от София в Търново;

· военен парад на сръбската армия в столицата на България, оглавяван от самия Милан;

· огромна парична компенсация

Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8800 резерв, снабдени с пушки Mаузер-Миланович и 400 морално остарели оръдия, като се очакват още около 30 скорострелни модерни оръдия да пристигнат от Франция. Към 17 октомври 1885 г. 60-хилядна добре въоръжена сръбска войска е разположена по цялото протежение на границата от устието на Тимок до Осоговската планина. По-късно сръбската войска достига до над 120 000 души (от които 103 000 редовна армия). Снабдяването е добре уредено с военни складове и облагане на населението.


Българската войска е изграждана в продължение на едва 6 години при ограничени финансови възможности. В навечерието на Съединението в княжеството има около 40 хиляди обучени войници. В Източна Румелия те са около 16 хиляди. След мобилизацията в края на септември към редовната войска се прибавят запасни чинове, опълченци и доброволци, общо 66 хиляди от княжеството и 42 хиляди от Източна Румелия. Според други автори общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души, и заедно с доброволците и опълченците, армията наброява малко над 100 000 души. Затова тази война е наречена „войната на капитаните“. Сержантите също не достигат, затова за сержанти в българските роти са назначени 30 юнкери. Главнокомандващ е княз Александър, професионален военен, но не разполагащ с голям команден и боен опит. Военният министър Константин Никифоров е на 29 години и е на поста си от месец и половина. Началник-щаб на войската е капитан Рачо Петров на 24 години.


Предвид скорошното Освобождение на България и липсата на опитни офицерски кадри и точно обратното за Сърбия, която разполага с многобройна войска и артилерия и възможно най-модерните оръжия за времето си, очакванията на западните Велики сили са за бърз и пълен разгром на България. Единствена Англия подкрепя България, но в чисто морален смисъл.

В източната велика сила – Русия, мненията са по-противоречиви, мнозинството предрича загуба за българите, която би желателна, тъй като би направила невъзможно оставането на Батенберг на престола. В същото време общественото мнение проявява съчувствие към българите, а част от руските офицери, които скоро са се върнали от България и познават българската армия, казват, „че българите ще избият до крак сърбите“.

Австро-унгарският държавник Бенямин Калай казва преди началото на войната по време на среща във Виена със сръбския пратеник Вукашин Петрович, че сърбите подценяват българите, и не изключва възможността Сърбия да изгуби една война с България.


Последвалите събития се развиват главоломно. След като българските войски достигат до бойните позиции от турската граница за 2-3 дни, те успяват да удържат сръбската атака и да преминат в настъпление за кратко време. Изходът на война е решен с битката при Сливница. На 16 ноември българската войска вече е пред Ниш, в готовност да го атакува. Но след намесата на Австро-Унгария българите спират бойните действия и сключват примирие. Мирният договор е подписан в Букурещ на 3 март (19 февруари стар стил) 1886 г.

След победата на българите и Букурещкия мирен договор въпросът за разделяне на България повече не е поставен. Победата изиграва важна роля за укрепване на международното положение на България и за признаването на Съединението.


Територия на България след Съединението

Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на Великите сили от 24 март 1886 г. В замяна на османското съгласие за персонална уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз България отстъпва на Османската империя Кърджалийска околия и Тъмръшките села. Сливането на Северна и Южна България е утвърдено окончателно едва с признаването на българската независимост през 1908 – 1909 г.



Последици

В краткосрочен план Съединението и провокираната от него война със Сърбия водят до финансова и вътрешнополитическа дестабилизация на Княжеството, съпроводена с увеличаване на данъчното бреме и трайна, независимо от постигнатите през януари и февруари 1886 г. договорености, заплаха от сръбска и османска страна. Външнополитическата несигурност се допълва от отношението на Русия, която не одобрява начина, по който е постигнато обединението с Източна Румелия, и чрез привържениците си сред политическите сили и в армията се противопоставя на княз Александър Батенберг в момент, когато престижът му сред националистите е най-висок. Борбите между русофили и русофоби ескалират с Деветоавгустовския преврат, последван от абдикация на Батенберг и скъсване на българо-руските отношения през есента на 1886 г.



ДОКУМЕНТИ, СПОМЕНИ, ПИСМА, КОРЕСПОНДЕНЦИИ НА СЪВРЕМЕННИЦИ И УЧАСТНИЦИ В СЪБИТИЯТА


МАНИФЕСТ НА КНЯЗ АЛЕКСАНДЪР БАТЕНБЕРГ ЗА ПРИЗНАВАНЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО



„Търново, 8 септември 1885 г.

Да бъде известно на моя любезен народ, че на 6-й того жителите на така наречената Източна Румелия след свалянието на тамошното досегашно правителство и из- биранието на друго привременно обявиха Съединението на Източна Румелия с Княжеството и единодушно ме прогласиха за Княз и на тая област.

Като имам предвид благото на българекий народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постиганието на историческата му зада- ча. аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и се именувам Княз на Северна и Южна България.

Като приемам управлението на тая област, аз обявявам, че животът, имотът и честта на всичките мирни жители, без разлика на вяра и народност, ще бъдат запазени и гарантирани. За запазването на реда и тишината са взети всичките потребни мерки и с нарушителите им ще се постъпва със сичката строгост на закона.

Надявам се, че любезний ми народ и от двете страни на Балкана, който с такава радост и ентусиазъм посрещна това велико събитие, ще ми подаде своето съдействие в а заякчаванието на святото дело — Съединението на двете български области в една държава и ще бъде готов да направи всичките жъртви и усилия за запазвание на единството и независимостта на милото ни отечество.

Нека Бог ни бъде на помощ в това нужно и велико предприятие.

Издаден в старата българска столица Велико Търново днес на осми септемврий хиляда и осемстотин и осемдесет и пета година.

Александър”

Страшимиров, Д. Архив на Възраждането. Т. 2, 336-337.

===============

РЕЧТА НА МАЙОР ДАНАИЛ НИКОЛАЕВ ПРИ ОБЯВЯВАНЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО:



„Майор Данаил Николаев, командир на втората пловдивска дружина, бе между българските офицери в Румелия и безспорно най-ярката личност. Родом бесарабец, той свърши военното училище в Русия и участва в Освободителната война като руски офицер. Неговата храброст в боевете на Българското опълчение е легендарна.

Данаил Николаев не искаше да чака повече. Той даде заповед да се бие тревога, дружините се построиха, въоръжени за поход. Николаев заповяда да се изкара опълченското знаме, което се бе развяло на Шипка. Понеже милицията нямаше свое знаме, войниците го виждаха за пръв път.

"Войници! Ето вече 5-6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на 500-годишния ни тиранин – султана, 5-6 години, казвам, сме на служба, но никой от вас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви се заклевам в името на българския княз Александър I, в името на вашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашият вожд Александър I, да живее Съединена България!

„Заклеваме се“ – викаха войниците. Те плачеха и целуваха знамето…“.

Около 3 ч. призори частите на Николаев са пред конака на губернатора Гаврил Кръстевич. Тук се спречква с руския военен аташе полковник М. Чичагов, който го упреква, че върви срещу волята на императора, тъй като Русия е против Съединението. Данаил Николаев разярен му отвръща: „Ако не ви харесва, пръждосвайте се!“ Симеон Радев отбелязва: „В Пловдив Николаев имаше чести стълкновения с руските офицери, на които той не можеше да търпи презрителния тон спрямо българите.“

Из книгата „Строителите на съвременна България“, от Симеон Радев

===============

ЗАХАРИ СТОЯНОВ:


"Кажете, за Бога, коя държава ни е направила толкова пакости? Какво сме съгрешили и какво иска Русия от нас? Защо си не каже да чуем и ние? Подигнахме съединение - най-напред при нея проводихме депутации. Победихме - издаде се приказ, който отдаде победите само на нейните офицери. Цялата руска земя ни напада най-милото и най-святото - ние мълчим, сиромасите. Милост и прошка ще получим само тогава, ако се откажем от своята независимост, ако престанем да съществуваме като народ, ако допуснем в България да се разпореждат пак консули и офицери. Такова самоубийство българската интелигенция няма да направи на своя народ. Ние сме готови и днес на всякакви споразумения с Русия, но нека тия споразумения почиват на свободна почва, нека те са человечески. Ние искаме да имаме своя история, своя Сливница, наш 6 Септември. Ако и да не бяхме сполучили даже никакво съединение на 6 Септември, само освобождението ни от руските офицери е велико само по себе си, по-голямо от съединението. Виновниците от 6 Септември малко разчитаха на успех. Те искаха да оставят един акт в историята, че са се интересували и извършили самостоятелно дело. Убийство щеше да бъде за бъдещето на България, ако това съединение го правеше чужда сила, без народното причастие. Нека бъде половинка, нека бъде чийрече, но нека си бъде наше. 6 Септември и Сливница доказаха, че можем да живеем без кехая.

Русчук, 13 февруари 1886г.“

Из писмо до Драган Цанков, който се обявява срещу Съединението, извършено „против волята на Русия“.

=================

АЛЕКСАНДЪР Ф. ГОЛОВИН — русин по произход, участник е Руско-турската война (1877—1878). След Освобождението работи като директор на бюрото за кореспонденция в Политическия кабинет на княз Александър Батенберг, а по-късно е един от неговите частни секретари. Откъсът е от книгата му „Княз Александър I Българский (1879-1886)”. Варна, 1897:

„Ние си вспомнихме мисълта на Аксакова, който в едно от своите писма ми казваше, че князът трябва да направи нещо велико, за да привлече към себе си сърцата, и да стане популярен и заслужен пред народа. Това велико дело можеше да бъде съединението на България с Източна Румелия, толкова желателно за целия български народ, за което няма съмнение, че той ще остане вечно благодарен на княза. При това на мен и на Паница, даже през ума не мина, че съединението на двете Българин може да предизвика враждебни чувства от страна на Русия. [….] Ние знаехме, че покойния Цар Освободител Александър II е давал на княза Александра съвет да се съедини България с Източна Румелия със собствени сили. При това той му обещал морална поддръжка.

Вследствие на гореизложеното, ние не можахме да допустнем и мисъл, че неговият наследник, император Александър III ще бъде на друго мнение…“

====================

АРТУР ФОН ХУН — немски журналист. По време на Руско-турската освободителна война 1887—1878) е кореспондент на „Кьолнише Цайтунг”. Като такъв идва в България веднага след провъзгласяване на Съединението. Остава в страната и по време на Сръбско-българската война (1885). Откъс от книгата му „Борбата на българите за съединението си. Политическо-военна история на българо- румелийските събития в 1885 год.”


„Главатарите на преврата, наистина, не са притежавали законни, от правителството потвърдени, пълномощия да произведат преврата. Не. Те не са имали тези неща, нито им са пък и трябвали. Но те са притежавали народната воля — най-силното пълномощно в света — и са ратували за една идея, която беше идеала на целия български народ. Ако това не беше тъй, то българският народ не щеше да се присъедини и подчини на тях, както е станало това. Ако това впрочем не беше тъй, то българският народ не щеше да принесе доброволно таквизи огромни жертви на народния олтар, каквито принесе, и най-сетне, той не щеше да се бие подир това така храбро, както се би. Главатарите на преврата, наистина, не бяха министри или водители на някоя партия. Не. Те не бяха от този род .хора. Те бяха прости народни мъже и носеха една народна идея и бяха за това носени от нея. Онзи човек ,който отрича правата на една народна идея, понеже водителите й не са големци, той не познава нито силата на идеята, нито пък силата на народа.

[….]князът прие поднесената му корона от Източна Румелия и издаде същевременно едно възвание към Северна и Южна България, в което заповяда мобилизацията на всичките военни сили в двете страни. След това българските войски, начело с княз Александра, преминаха румелийската граница и заеха най-важните стратегически точки по балканите. Съдбата на България беше решена!

Всичко това стана толкоз скоро, щото европейската дипломация беше се вкаменила от очудване и страх. На всичките очите бяха обърнати към Турция и целият свят мислеше, че днес или утре турските войски ще нахлуят в Източна Румелия.

Но светът остана излъган. Турция остана мирна, и то от страх, защото мислеше, че зад България стои бялата мечка. Че Русия беше първа от европейските сили, която съветваше Турция, да окупира Източна Румелия, това е явно; и тъкмо това увеличи още повече съмнението на Турция, за да повярва, че пловдивският преврат не е друго нещо, освен един капан, приготвен за нея от великодушния бял цар, най-искрения приятел на динислямите …” В Турция беше още много прясно въспоминанието за казаците, които през 1878 г. се греяха под стрехите на Цариград, та за това Високата порта се реши да стои мирна и да проводи привременно само една дипломатическа нота до великите сили. [….]

Никой не е можал да знае по-добре, отколкото княз Александър, как тогава стояха работите в България и Източна Румелия и затова считам за истинно следующето разяснение на работите, което ми даде той самичък в Пловдив: „Аз бял неволно принуден, каза князът, да се боря от дълго време с враждебните намерения на руските агенти в София, които употребляваха всичките средства, за да подкопаят властта ми в България. [….]Преди още да пристигне повереникът ми в Пловдив,, получих една телеграмма от привременното правителство, което ми съобщи станалото и ме покани да приема управлението и да се поставя начело на движението. Какво да правя? Два часа размишлявах върху работата и най-сетне се реших да взема властта в ръцете си. Аз бях напълно убеден, че ако от блъсна поканата, то не ми остава друго нищо, освен да се откажа от българската корона и да напусна минутно страната. Да остана още княз на България и след отблъсквание поканата, това беше нещо немислимо. Българският народ щеше да ме свали веднага от престола. Следователно, аз бих паднал от българския престол по един срамен начин. Също така знаях добре, че в случай на приеманието ми управлението тоже ме заплашва опасността, за да изгуба короната. Положението ми се намерваше в опасност и в двата случая. Но незабавното ми решение беше необходимо нужно, и ако излезе за приеманието ми властта в Източна Румелия, то се основава на следующите важни причини: аз познавам добре страната си и предвидях, че румелийското движение ще вземе ужасен край, ако отблъсна властта. Старата омраза между турците и българите не е още изчезнала, и аз предвиждах, че ог преврата ще произлезе гражданска война между мохамеданците и христианите. Само аз бях в състояние да удържа движението в мирни пътища; без мене грозеше анархия; с мене беше осигурен мирът и тишината. Затова приех поканата па привременното правителство в Източна Румелия”.

****

''...Че България не е Туркмения, която може да се управлява просто с камшик, това Русия трябваше да знае. Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, защото България беше за нея през цял един век главната точка на източната ѝ политика. Русия следователно трябваше да познава България и българския народ като себе си. Но не това беше случаят. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик както татарите и туркмените.

Но, господа руски дипломати, българите не са родени за камшици и робство, а за самостоятелен свободен живот. Лозунгът на българския народ е: ''Свобода, независимост и България за себе си“.


******

„Сръбската армия във всяко отношение надминаваше българската. Тя имаше опитни генерали и офицери, един добре организиран генерален щаб, превъзходни пушки, достатъчна кавалерия и многочислена артилерия.

А българската армия беше лишена, сякаш, от всички тези неща. Тя имаше, вместо опитни генерали, неопитни млади капитани и офицери, недостатъчна кавалерия, малко топове, лоши пушки и неопитен генерален щаб.

Само едно нещо липсваше на сръбската армия: българската храброст.“

======================

РИХАРД ФОН МАХ — немски офицер и журналист. Служи в руската армия и през 1879 г. е назначен за пръв адютант на генерал-губернатора на Източна Румелия. По-късно е офицер в източнорумелийската милиция и в княжеската армия. Участвува в Сръбско-българската война (1885), а след приключването и напуска армията и се отдава на журналистическа дейност. Р. фон Мах е кореспондент на немския вестник „Кьолнише Цайтунг”. Р. фон Мах за Съединението - от книгата му „Из българските бурни времена. Спомени от 1879-1918 г.” С„ 1929:


„Съединението беше обявено в цялата област; нийде не се появиха мъчнотии. Английският представител показваше открито своето задоволство, австроунгарският се въздържаше, както френецът и италянецът. Само русинът не оставяше никакво съмнение, че правителството му не одобрява акта. Така чрез българско своеволие и руска безтактност (преследването на Батенберга) се създаде странното положение, щото Русия, основателката и приятелката на българското княжество, да прави спънки за напредъка на страната, докато Англия, която отхвърляше благоприятния за България Сан-Стефански мир, стоеше повече от всяка друга сила зад българския народ и неговия княз. Русия искаше или зависима или никаква България. Англия и малко по-предпазливо Австро-Унгария искаха или независима или никаква България.

[….]

Работите се развиха бързо. На мачтата на конака, осиротяла дълго, се развяваше българското знаме; войската в България и Източна Румелия беше поставена на боева нога; бодро и весело идваха резервистите; българските войски слязоза през Стара планина в долината на Марица; източнорумелийските дружини застанаха в боева готовност на турската граница; княз Александър влезе в Пловдив; той успокояваше загрижените турци в областта; посещаваше техните джамии; телеграфира на Царя и на Султана; в Цариград сър William White и Абдул Хамид спряха заповяданото вече навлизане на турските войски; ето че Сърбия се обяви против България поради нарушеното равновесие; руските офицери бидоха отзовани от България; българо-румелийската войска потегли с увереност за победа срещу сърбите, защищавайки съединението. Достигнат беше един голям завой в развитието на България…“

12 views0 comments

Comments


bottom of page